Питаш защо
Питаш защо погледът ми е празен, блуждаещ,
Чудиш се кога за последен път съм се усмихнала.
Лицето ми е бледо като това на нуждаещ
И на болката вече съм свикнала.
Искаш да знаеш защо не говоря,
Зашо ръцете ми са студени, очите без блясък.
Защо сърцето си искам за теб да затворя
И приближиш ли се, дърпам се с крясък.
Млада съм, а рядко се смея.
Невидими белези покриват лицето без време.
Уморена съм от това, че изобщо живея
И на живота че нося тежкото бреме.
Радост не помня, беше отдавна,
Споменът заличен е от лъжи и проблеми.
Омръзна ми да ме спъват и да се смеят “Тя падна”
Стига толкова напразни надежди големи.
От живота не успях нищо да взема,
Смисъла му така и не найдох,
Но онова, което не можах да приема
Е не че нищо не взех, а че нищо не дадох.
И не ме питай вече защо съм такава
Или как мога по този начин да мисля и чувствам,
Как мога на никого нищо да не прощавам
И само срещу идващата смърт да не буйствам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мила Томова Всички права запазени
