Плачът, който научи Луната да свети
Ах, колко дълго подминавах,
липсата на образ в огледалото,
не чаках обич и не осъзнавах,
кристала как линее в тялото…
Букет от страхове набрах си
и всяка сутрин чинно ги поливах,
а те от миналото ми мираж са,
който лунните пътеки скрива.
И там през лунните пътеки,
на мрака плъзнал през сърцето,
Луната все пак още свети
и отразява болката в лицето.
И тази болка всъщност бе гориво
да имам силата да тръгна,
една сълза превърна се мастило
и светлина душата ми обгърна.
16.11.2025
Живка Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живка Иванова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
