Плачът на чешмата
Зреят житата, потракват каруците
кротко във знойното лято.
Отдалече припяват им птиците,
къпе ги слънцето във позлата.
Баирите гледат – така – отвисоко.
Детето в мен отново се връща,
но гложди дълбоко нещо в окото
и света ми назад преобръща.
После виждам как олекват кошарите.
Тичат в простора стадата
и подвикват на воля овчарите,
грейват макове във полята.
Преброявам наум всичките камъни,
наредени край портата стара.
Бягат към мен подпалени спомени
и горят – свещички в олтара.
Виждам нощта – малка светулка,
звездите, как небето пробождат.
Орехът и на клоните люлката,
тишината, която в мене прохожда,
свита от ласката топла на баба –
мъничко въгленче, скрито в душата,
бавният глас, с който дядо говореше –
разорана дълга бразда във земята.
Стискам си шепата. Как да опазя
всичко, с което била съм богата?
Ще мълча. Нищо няма да кажа,
да чувам дълго как плаче чешмата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
