Плачът на чешмата
Зреят житата, потракват каруците
кротко във знойното лято.
Отдалече припяват им птиците,
къпе ги слънцето във позлата.
Баирите гледат – така – отвисоко.
Детето в мен отново се връща,
но гложди дълбоко нещо в окото
и света ми назад преобръща.
После виждам как олекват кошарите.
Тичат в простора стадата
и подвикват на воля овчарите,
грейват макове във полята.
Преброявам наум всичките камъни,
наредени край портата стара.
Бягат към мен подпалени спомени
и горят – свещички в олтара.
Виждам нощта – малка светулка,
звездите, как небето пробождат.
Орехът и на клоните люлката,
тишината, която в мене прохожда,
свита от ласката топла на баба –
мъничко въгленче, скрито в душата,
бавният глас, с който дядо говореше –
разорана дълга бразда във земята.
Стискам си шепата. Как да опазя
всичко, с което била съм богата?
Ще мълча. Нищо няма да кажа,
да чувам дълго как плаче чешмата.
© Ани Монева All rights reserved.
