16.03.2022 г., 10:43

Плетач на дантели

704 0 0

 

Слънцето по конец слиза и хваща душата ни за ръце.

Ние всички плахо се учим да вървим по таз земя, без да

подозираме даже, че в джоба ни живеят безброй хвърчила.

Все ги гоним с поглед , а те летят ли, летят в необятната синева.

Ситен сняг от небето се чупи и навява в коси.

Една сълза се рони – на косъм виси , като непонятна за нас тъга.

Все си казваме : „Има време“, а времето бързо плува

на една хартиена лодка, по която в реката тичат

едно момиче и едно момче. Точно в този миг на

брега се целуват дива теменуга и лале.

Стапя се малко, по – малко кълбото и се

преплитат с възли конци. Така посребряват

косите на наивното малко дете.

И докато ние разплитаме възел след възел,

дърпайки го с ръце – придобиваме мъдрост,

а отгоре Бог - за нас дантели плете.

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Тодорка Атанасова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...