Слънцето по конец слиза и хваща душата ни за ръце.

Ние всички плахо се учим да вървим по таз земя, без да

подозираме даже, че в джоба ни живеят безброй хвърчила.

Все ги гоним с поглед , а те летят ли, летят в необятната синева.

Ситен сняг от небето се чупи и навява в коси.

Една сълза се рони – на косъм виси , като непонятна за нас тъга.

Все си казваме : „Има време“, а времето бързо плува

на една хартиена лодка, по която в реката тичат

едно момиче и едно момче. Точно в този миг на

брега се целуват дива теменуга и лале.

Стапя се малко, по – малко кълбото и се

преплитат с възли конци. Така посребряват

косите на наивното малко дете.

И докато ние разплитаме възел след възел,

дърпайки го с ръце – придобиваме мъдрост,

а отгоре Бог - за нас дантели плете.