По пътя

Тъмната пътека, водеща натам,

изминавам я със страх в сърцето

и ще се върна ли – не знам.

Сълзи бележат пътя

със зловеща светлина.

Сред нощния безкрай се лутам

и търся светлина.

Тъмни сенки черни пръсти към мен протягат

и със зловеща ласка пътя ми показват.

По пътеката, огряна от лунна светлина,

върви душата ми - разпокъсана, ограбена, сама.

Вървя, влачи се след мен сърцето,

разбито от чувство за вина,

оставяйки след себе си кървяща диря

със мен пътува към неизвестността.

През град от спомени минавам,

но не смея никъде да спра.

Мъгла от мрачни чувства ме преследва

и обгръща пътя ми назад.

Къде отивам?! И защо?!

Някъде далече - без посока и без цел,

отчаяно аз търся нещо,

което някой някога отдавна ми е взел.

Пред мен пътят се превръща в безкрайност,

а след мен – в сива празнота.

Облечена в отчаяние

по пътя си откривам само самота.

Мракът бавно в мен се впива

и болката душата ми пронизва.

Нима била съм някога щастлива...

Образи, случайни думи,

две преплетени ръце,

залез, светещ в очите ни,

обляно в сълзи лице.

Вървя, с поглед, впит безцелно в мрака,

лутам се между празнота и самота.

Знам, че там някъде угасва тъмнината

и ще намеря светлина...

Вървя.