По съмнало, по съмнало, когато...
По съмнало, по съмнало, когато
блестят на Изгрева сълзите...
Когато ги събирам по тревата,
и ги подреждам във очите...
По съмнало, по съмнало, когато
надигат страстен вик петлите,
мечтите ми, високите, когато
заседнат ниско в плитчините -
единствено, единствено тогава
се уча как без теб да дишам!
Денят ме учи как да те забравя.
Но вечерта... на теб мирише!
По съмнало, по съмнало съм само
една въздишка премълчана...
Нетраен аромат на твойто рамо.
Или предчувствие за рана.
По съмнало съм много тъжна песен,
в която те обича всяка нота...
Но хоризонта е предзимно тесен!
По-тесен от квадрата на Живота.
Ала без думи песента е няма...
Аранжиментът е различен.
Защото в текста никъде те няма.
Но всяка нота те обича!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
