Почти умрях, но в душата ми поникна цвете
Заставам на ръба на пропастта,
взирайки се в черната ѝ бездна.
Дълго лутах се във пустошта,
дали не съм готова да изчезна?
В черни мисли времето угасва,
небето плаче с моите сълзи.
На запад тъжно слънцето залязва,
страшен писък в полъха ехти.
Нямам сили вече да се боря,
дълбоко скрих се в своята душа.
Отдавна вече с никой не говоря,
само празнота във себе си тая.
Представих си, че падам и болеше,
пред себе си невидима стоях,
от кървите ми ален дъжд валеше,
видях с ума си как умрях.
От света завинаги да се изтрия,
да се спася от самотата искам аз,
но смъртта да срещна аз не смея,
времето превръща се в елмаз.
С последни сили мост рисувам –
мост от светлина над бездна черна.
Стъпвам леко, искам да рискувам –
животът е величина безмерна.
Тъга, днес от тебе се отричам,
в душата ми разцъфва светлина.
Радост, тебе пак ще заобичам,
в сърцето си ще пусна красота.
Избягах от целувката на мрака,
за цветя и нежност пак копнея,
защото там, на края на живота,
научих се отново да живея...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Християна Манева Всички права запазени
🌸
