Почти умрях, но в душата ми поникна цвете
Заставам на ръба на пропастта,
взирайки се в черната ѝ бездна.
Дълго лутах се във пустошта,
дали не съм готова да изчезна?
В черни мисли времето угасва,
небето плаче с моите сълзи.
На запад тъжно слънцето залязва,
страшен писък в полъха ехти.
Нямам сили вече да се боря,
дълбоко скрих се в своята душа.
Отдавна вече с никой не говоря,
само празнота във себе си тая.
Представих си, че падам и болеше,
пред себе си невидима стоях,
от кървите ми ален дъжд валеше,
видях с ума си как умрях.
От света завинаги да се изтрия,
да се спася от самотата искам аз,
но смъртта да срещна аз не смея,
времето превръща се в елмаз.
С последни сили мост рисувам –
мост от светлина над бездна черна.
Стъпвам леко, искам да рискувам –
животът е величина безмерна.
Тъга, днес от тебе се отричам,
в душата ми разцъфва светлина.
Радост, тебе пак ще заобичам,
в сърцето си ще пусна красота.
Избягах от целувката на мрака,
за цветя и нежност пак копнея,
защото там, на края на живота,
научих се отново да живея...
© Християна Манева All rights reserved.
🌸
