Елите със тъмни качулки
в среднощното аутодафе
изригват звезди и светулки,
а ние си пием кафе.

Високо нагоре балканът
тъмнее във лунен сумрак,
белее скалисто калканът,
разбива вълните от мрак.

Хижарят ни даде картофи.
Жаравата гасне над тях,
 а ние ги търсим и ровим -
закачки, веселие, смях...
........................................

Ще можем ли изобщо да заспим?
Умората не чувствам след кафето,
а утре дълго трябва да вървим
нагоре към върха и към небето.

Миришеш ми на мъжко и на пот,
 на нежност, на увереност и сила
и сгушвам се във теб за цял живот,
а бях до вчера дива самовила.

Поляната наоколо изчезна.
Люлее ни безбрежна звездна бездна...

Луната се усмихва до уши,
а ние сме на дъното в гърнето.
Отворът е нащърбен. По небето
изгарят светли падащи души.

Те носят бели сънища и глас,
от който сутринта росата пее
и ще усетим как отвътре в нас
усмивките ни ведро ще изгреят.

Нощта е тиха. Само Мечо Пух
усмихва се и бърка във гърнето.
 Мърмори си. Наистина го чух.
Тъй както чувам – бие ти сърцето.