Сърцето се свива, тупти тишината
провесила времето на ръждясал простор.
Очите пресъхват и дори самотата
изглежда самотна в този сив кръгозор!
Подхвърлени думи, случайно изречени
превръщат се в камъни, раняват, болят.
Защо не помислим преди да ги казваме?
Щом чувствата няма ги, а е тук есента!
И вятър студен все по-често лицата ни
превръща в избелени бледи следи
на погледи влюбени, докосвали себе си,
изгаряли в огън, който днес не гори?
Навярно сме сбъркали наш'те посоки...
може би пътят е бил зле осветен.
Къде са онези житейски уроци,
които пропускахме ден подир ден?!
© Стефан Петков Всички права запазени