Поет


Казват, поезията изразявала емоции,
но нима безличен е света,
изпълнен със пороци?
Казват, че поет да си, е нужно
да си прост, обикновен човек…
Не, поет не съм, не съм и искал,
нека забравен си остана,
заврян във дупката сред много други,
неизвестни никому лица…
Не ме вълнуват фалшивите екранни
пози.
Не се интересувам от маскираните
страсти.
В яма да съм, пак ми е широко,
щом тя е моето съзнание,
овъргаляно в мръсните човешки думи…
Нека казват си каквото искат;
не ме вълнува мен това…
Поетите са много, в хиляди дебели книги,
забравени по рафтовете
или изложени във лъскави витрини…
Всички те разправят колко болен е света,
или пък гордеят се; търсят и бленуват
красота…
Не, поет не съм, отново ти го казвам,
макар и аз да съм човек с емоции…
Да, понякога превръщат се в пороци,
но остават просто моите страсти…
И дори в небето да се взирам,
нищо не откривам,
нито е магическо, красиво, нито болно, мрачно:
просто е небе, а зад него космосът е бил,
знам добре това,
макар и да не съм го виждал.
Поетите разправят - там имало е
хиляди звезди,
даже ги сравняват с техните мечти…
Нима глупаци са, не знаят…
че това е просто някаква материя,
като прахта от техните подметки…
Да, признавам си,
и аз бленувал съм звездите,
мечтал съм да летя,
натривах си лицето с гордост,
че мога да съм птица, макар и без криле…
Но останах си човек със своите глупави,
детински мисли, че способен съм
да бродя из необятното небе…
И колкото и да ми се иска
да звучи това красиво,
просто ще ти кажа…
Да, знам, че знаеш ти добре това…
Превърнах се в листо,
макар и да съм си все същия глупак;
падам и увяхвам
и дори да се издигна,
вятъра отново ще ме понесе
към…
Ще ти споделя нещо мъничко и важно:
не съм перната страст,
не съм красива скица:
просто образ и не съм способен
с думи аз да се накичвам,
но нима това ми пречи
аз да те обичам -
мой малък ангел от небето…