И отнякъде истината изплува
бледа като издъхваща луна.

Ти виждаш спомена от птиците,

останал във времето съвсем.

А сам духът на облаците в

своето величие при теб ще дойде

и ти, поете, повелителю на листите

думите в приказка ще преродиш.

Ти вече с посребрени коси, с тежки бръчки,

а в погледа ти дете с мечти трепти и то

сияе и жадува, и блести с годините все по-

силно, все по-страстно обича.

Навел си отново глава и под догарящата светлина

с уморени пръсти твориш, запъхтян от сили,

поредната картина с фигури у думи да сътвориш.