Поетите, и те са хора

със смачкани от болките души,

като листа окапали във двора,

и техните надежди есента руши.

И тях мъглите ги прегръщат

във шала си от самота,

когато  делникът ги връща

във тъжна отегчена сивота.

И те се борят със живота.

И те работят като всички други.

От отговорности надянали хомота,

се сливат във тълпата с луди.

Не мислете, че поетите са волни птици,

които чакат от чуждите гнездо.

Само стиховете им са кукувици,

натрапили мечтите си във порив за добро.

Те носят бремето на обществото

със всички негови порядки.

Без жал си нищят съществото,

което търси истини, а не догадки.

Материалността и тях касае.

Без нея тялото не може да върви.

Духовността им като скитница се шляе

във стихове – а някои наричат ги глупци.

Поетите и те са хора.

И те от  неразбиране са уморени.

Очукани от трудностите, без опора

ни топлят и тешат  със своите поеми.