Поезията умира

Стихове танцуват боси, волни,
рими леят се поройно в нощта,
строфи пеят арии тремолни,
поетът лута се из пустошта.

Римуваме ли живота ние
или живеем в наш’те рими?
Когато музата по детски се крие
шепнем ли ѝ „Пътя покажи ми”? 

Любовта не става ли банална 
щом изтръгнем ѝ сърцето чисто? 
Има ли и една дума сакрална
щом свеждаме всичко до нищо?

Поети ли сме ние или убийци?
Словото наше лети ли брез криле? 
Плахи са думите на страхливци,
загубили главата си в своите нозе.

Нека стихът отново да е величие,
нека душата човешка ние оголим, 
нека думите танцуват в отличие
и истината смело да говорим!