Поисках кожата си да сменя
Поисках кожата си да сменя,
тъй както стара, бялата луна
разголва се без срам, сред нощ.
Поисках болката да съблека,
като бельо на блудстваща жена.
А кръглоликата старица,
като побеляла, като злобна нощна птица,
се подпря на близкия комин,
и в мен се взря със присмех -
объркан в себе си,
изгубен сред цигарен дим,
предателят във мен виси, обесен...
... Но ти не си... не си мисли,
че съм успял... че съм предал...
Не, недей! Млъкни... не си,
не си ми съдник, съвест!
Как близка е луната!
Обсипана със дрипави петна
на всичките ми страхове.
Протягам си ръката
и опипвам обгорелите си ръбове,
раните, опънати като платна -
рекламни, градските билбордове...
...Лъскави лица...
Маски без лица...
Липсват им очи...
В душата ми дими...
Музика гърми в стъпки от неон.
Но тази стръв и тежко бреме
ще може чист да ми отнеме
смелостта и волята и добротата.
Душата ми - пулсиращ в тъмнина фотон,
вибриращ лъч... и капе жлъч,
отвътре ме изгаря.
Не искам вече клисавата слава
на продънени гробове,
портфейлите, издуващи джобове -
кукумявки и скотове!
Не мога да съм друг, освен такъв...
... човек, а може глупав...
Пешком стихът ми се роди,
така и ще заспи.
тъй както стара, бялата луна
разголва се без срам, сред нощ.
Поисках болката да съблека,
като бельо на блудстваща жена.
А кръглоликата старица,
като побеляла, като злобна нощна птица,
се подпря на близкия комин,
и в мен се взря със присмех -
объркан в себе си,
изгубен сред цигарен дим,
предателят във мен виси, обесен...
... Но ти не си... не си мисли,
че съм успял... че съм предал...
Не, недей! Млъкни... не си,
не си ми съдник, съвест!
Как близка е луната!
Обсипана със дрипави петна
на всичките ми страхове.
Протягам си ръката
и опипвам обгорелите си ръбове,
раните, опънати като платна -
рекламни, градските билбордове...
...Лъскави лица...
Маски без лица...
Липсват им очи...
В душата ми дими...
Музика гърми в стъпки от неон.
Но тази стръв и тежко бреме
ще може чист да ми отнеме
смелостта и волята и добротата.
Душата ми - пулсиращ в тъмнина фотон,
вибриращ лъч... и капе жлъч,
отвътре ме изгаря.
Не искам вече клисавата слава
на продънени гробове,
портфейлите, издуващи джобове -
кукумявки и скотове!
Не мога да съм друг, освен такъв...
... човек, а може глупав...
Пешком стихът ми се роди,
така и ще заспи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
За мен писането е начин да се освободя от болката!
