Покаяние

Какво не бях... и бях ли винаги в живота?

Света до пазвата люлях и люлка му направих горе,

с треви я вързах – да проходи като млада бога.

Над нощвите  кадях тамян до съмнало,

по бяла риза месих мъката с пшеница,

и хлябът раснеше стихиен, огнен, овалваше се

с Богородичния поглед и стигаше за всички -

за своите, за чуждия, преминал първи край вратите...

Бях есенна тъга в пещта на дните,

на ручея - светлика и мед от дива пита.

Но „сладка” не за всеки – хаплив и още е езикът ми...

В тълпата - чужденец, при своите – неясна,

скала над дива урва ме слуша съпричастна...

Крадях от пролетта – от въздуха – резеца, мъха от резеда,

топих душа в пръстта, с реките ù написах песен.

Надничах в птичите гнезда, постилах там небе.

Натирих черногледия, заплюх подлеца,

а черноокия прибрах до себе си.

С последния петак се разделих.

На дверите си нямам ни кофари, ни халки.

Стените  у дома стоят на изток

и залезът ме свечерява в размисъл...

....

Ще ми простиш ли, Боже, правдата,

че дирех Теб отвъд Дървото и Градината,

че изворна вода не пих от Тигър,

че жаждах свободата на безкрая

като невестата на Лот

и непокорните от Лидия...

Ще ме виниш ли, че не молех

и не чаках плода да падне гнил,

а късах от високото?!

...

Живях ли, Господи, и служех ли на ближния?