Покаяние
Покаяние
Какво не бях... и бях ли винаги в живота?
Света до пазвата люлях и люлка му направих горе,
с треви я вързах – да проходи като млада бога.
Над нощвите кадях тамян до съмнало,
по бяла риза месих мъката с пшеница,
и хлябът раснеше стихиен, огнен, овалваше се
с Богородичния поглед и стигаше за всички -
за своите, за чуждия, преминал първи край вратите...
Бях есенна тъга в пещта на дните,
на ручея - светлика и мед от дива пита.
Но „сладка” не за всеки – хаплив и още е езикът ми...
В тълпата - чужденец, при своите – неясна,
скала над дива урва ме слуша съпричастна...
Крадях от пролетта – от въздуха – резеца, мъха от резеда,
топих душа в пръстта, с реките ù написах песен.
Надничах в птичите гнезда, постилах там небе.
Натирих черногледия, заплюх подлеца,
а черноокия прибрах до себе си.
С последния петак се разделих.
На дверите си нямам ни кофари, ни халки.
Стените у дома стоят на изток
и залезът ме свечерява в размисъл...
....
Ще ми простиш ли, Боже, правдата,
че дирех Теб отвъд Дървото и Градината,
че изворна вода не пих от Тигър,
че жаждах свободата на безкрая
като невестата на Лот
и непокорните от Лидия...
Ще ме виниш ли, че не молех
и не чаках плода да падне гнил,
а късах от високото?!
...
Живях ли, Господи, и служех ли на ближния?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
