Поклонение
На Мария Вергова
Морето не дойде. И всичко бе
по-предвидимо и от вик на гларус.
Завеси спусна плиткото небе.
Разрина вятър дюните със ярост.
На дните ми прозрачното серкме
изгни и от илюзии се скъса.
Току останал с Господ насаме
полирах звездни прибори до късно.
И шепа миди омаломощен
свих на вързопче в ризката си лятна.
Морето дава, колкото си ще,
но винаги е с разписка обратна.
Сега, дори от восък дваж по-жълт,
на този бряг, из нищото загледан,
подобно пилигрим вися, дошъл
дотук на поклонение последно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
