И натиснах бутона,

асансьора дойде.

Коригирах си тона,

като първо конте,

с жест галантен подканих:

„Вие първа, мадам!”,

после влязох и аз

в асансьора голям.

Ах, отнейде познавам,

тази крехка жена,

по очите разбирам,

че и тя, че и тя …

Толкоз близки сме ужким,

а не помня отгде,

по вида й е ясно –

и тя не помни добре …

„За кой етаж сте?” - запитвам

с кадифения глас,

„За дванайсети!” ми казва,

потвърждавам „И аз!”

После трескаво почва,

моя ум да кипи:

дати, хора и случки –

като в пъзел реди!

Ах, не помня жената,

само мисля, че знам –

тя за мен е позната,

аз - за нея … и там –

в главите ни буря,

тиха буря кипи:

„Аз познавам те, скъпа!”

„И ти познат си, и ти!”

Ето стигнахме вече

на дванайсети етаж:

„Сега ще стане ясно …”

казвам си: „… и кураж!”

Ето вадя си ключа,

тя протяга ръка,

баш към мойта ключалка,

и към мойта врата!

Аз извъртам се рязко –

тя очи впива в мен

и отново пробужда

мъжка дързост – на фен!

Следва нежна целувка,

що ни спира дъха:

„Помняяя ...”

Десет години вече

съм влюбен в тази жена!