Помняяя …
И натиснах бутона,
асансьора дойде.
Коригирах си тона,
като първо конте,
с жест галантен подканих:
„Вие първа, мадам!”,
после влязох и аз
в асансьора голям.
Ах, отнейде познавам,
тази крехка жена,
по очите разбирам,
че и тя, че и тя …
Толкоз близки сме ужким,
а не помня отгде,
по вида й е ясно –
и тя не помни добре …
„За кой етаж сте?” - запитвам
с кадифения глас,
„За дванайсети!” ми казва,
потвърждавам „И аз!”
После трескаво почва,
моя ум да кипи:
дати, хора и случки –
като в пъзел реди!
Ах, не помня жената,
само мисля, че знам –
тя за мен е позната,
аз - за нея … и там –
в главите ни буря,
тиха буря кипи:
„Аз познавам те, скъпа!”
„И ти познат си, и ти!”
Ето стигнахме вече
на дванайсети етаж:
„Сега ще стане ясно …”
казвам си: „… и кураж!”
Ето вадя си ключа,
тя протяга ръка,
баш към мойта ключалка,
и към мойта врата!
Аз извъртам се рязко –
тя очи впива в мен
и отново пробужда
мъжка дързост – на фен!
Следва нежна целувка,
що ни спира дъха:
„Помняяя ...”
Десет години вече
съм влюбен в тази жена!
