В прохладния ми офис климатикът

в дует жужи с компютъра досадно –

стомахът ми къркори – ах, циникът...

подсеща ме, че много му е гладно!

Захвърлям папките, фактурите и факса,

“прелитам” край охраната на входа,

пропускам този път да питам, “как са” –

сега не ми е до “тежненията на народа”.

“Бръмча” с колата си по жълтите павета –

в една от уличките зная ресторантче,

където кухнята, съвсем не е превзета,

а сервитьорката, е сладичкото Анче.

Паркирам някак си между колите,

“наблъскани”, като сардели

и влитам, като хала през вратите,

към масите с покривки чисти, бели.

Поръчвам бързо... Анчето ме знае –

с усмивка свежа, пъргавичко припка.

Сервира ми – а сякаш си играе,

палувайки със сервитьорска щипка.

Но, аз съм гладен... Анчето вежлива,

поднася ми десерта и кафето –

заситих се. Блаженна и ленива,

мечтателност ме лъхва в сепарето.

Запалил съм цигара.

Към тавана,

димът се вие и рисува,

не Анчето, а пищна Ана,

която ме желае и жадува.

И тя, е с късичка поличка

с престилка и касинка на главата,

но в деколтето и черта, а не чертичка,

разделя гръд овална и излята!

Танцува ми, огъва си снагата,

загърбва ме, наведена повдига,

поличката – с ръка между краката,

погалва прашката, която ми намига.

Обръща се, косите разпиляла,

касинката захвърля ми във скута

и коленичейки захапва подивяла,

касинката... А ципът ми, изпука.

Хвърчат пружини, ластици, колани –

разкъсал ги “хайдукът ми” настръхва,

че клатил беше за последно лани...

Бамбината “уплашено” изтръпва.

Но, ето, от дима изниква втора,

с фуражка и със стик в ръката,

на първата тя идва за “опора” –

“хайдука” да катурнат във борбата.

От някъде зададе се и трета –

без медицински персонал не може –

изглеждаше бая проклета...

- А... Ето и четвърта – Боже!

И тъкмо виждах се на пух и перушина,

оплакващ “воеводата”, на части,

когато Анчето за сметката намина

и ме спаси от мойте... Кръшни страсти.