Посестрима на болката
ПОСЕСТРИМА НА БОЛКАТА
Все още ли сънувам върхове
и търся смисъла да ги катеря?
По стъпките ми бурята снове
и я сподиря вълчата потеря.
Аз вече уморих се и, комай,
е време да лекувам трудни рани.
Човек върви към неизбежен край,
щом болката посестрима му стане.
Ще спра ли да съзирам в пролетта
как тъничката прежда на тревата
обримчва неусетно и без страх
пътеките за бъдещото лято?
Как птиците са сенки на криле,
които облакът е нарисувал.
И май приятелите ми са зле,
щом никой не дойде да се сбогува.
Не искам нищо с мен да отнеса,
единствено да помня как се диша
и сутрин рано в синята роса
сам Господ Бог молитвите си пише.
Как после – крехък – въздухът трепти
и влиза, непокорен, в дробовете.
И с всяка глътка жива съм, нали?
И благодарна съм за този трепет.
Издишвам – вдишвам... Няма друг закон.
Усещам ли живота си по пулса,
по ритъма на онзи полутон,
успял да го превърне във изкуство?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
