Послание
В една задушна вечер, пропита от терзания,
попитах съвестта си за твоето мълчание.
А тя това и чакала, пое си дъх дълбоко,
и всичко ми разказа надълго и широко.
За тежките ти нощи, за мръзнещите длани,
за твоя страх от утрето, за ставането рано.
За хладното легло в което си заспивала,
надеждите за мене сама че си избивала.
Не исках да я слушам, та ти си само спомен.
Човеците се плашат от мисълта - Виновен си!
И търсят оправдания с цената на заблуди,
крещят и обвиняват, че са виновни другите.
Но бог е вложил съвест във умовете наши,
да ни следи що вършим, да удря и да плаши.
Та друг и да излъжем, пред нея сме безсилни,
че тя като наказва - кръвта тече обилно.
Защо ли я попитах, бях сам повярвал вече,
че чист съм и безгрешен, че в бяло съм облечен.
О, съвест - остави ме във грешно неведение.
Не ми е нужна истина, а с тебе помирение.
Но всяка вечер горестна тя качва ме на кръста.
Изцежда греховете ми и ме залива с мръсното.
Не са ни важни дрехите, парфюмите, колите,
а колко са ни чисти сърцата и душите.
До вас щом има някой, недейте го обрича
на самота когато жадува за обичане.
Защото тук до мене, в задушните ми нощи,
местата са свободни и... чакат хора още!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Николов Всички права запазени
