Последен подарък....
Как не виждаш в тез очи алените лилии,
колко болка са събрали, как безмълвни плачат?
Изцедиха в мене всички сили
и капка надежда да им върнеш чакат...
Но уви, ти си там някъде...
прегърнал друга и щастлив привидно.
А аз място не мога да си намеря навсякъде...
Чудя се какво да сторя със сърцето си, да остане скрито?
Как не ме усети в дъжда на мечтите ми,
да те галя с моите красиви алени лилии?
Как не почувства на сърцето сълзите ми?
Но защо ли питам - та ти дори не ме помниш навярно...
Мислите ми всеки път чертаят нашите красиви моменти,
спират дъхът ми всеки път.
И вместо да спре да ми тежи, искам да те зърна дори за секунди...
Тогава в мен няма нищо друго освен студ...
Снощи тe видях с нея, излязъл в прекрасната юнска нощ.
Валеше ситен топъл дъжд и тя беше щаслива в твоите прегръдки.
Гледах я, гледах теб... в гръдта ми забиваше се нож...
а ти мен никога не си прегръщал така...
Пращам ти тази вечер своя дъжд от кървави алени лилии,
подарявам ти го, за да му се насладиш.
Това е моят последен подарък за теб...
Обичам те, дано някой ден да ми го простиш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Матеева Всички права запазени
