Последен подарък....
Как не виждаш в тез очи алените лилии,
колко болка са събрали, как безмълвни плачат?
Изцедиха в мене всички сили
и капка надежда да им върнеш чакат...
Но уви, ти си там някъде...
прегърнал друга и щастлив привидно.
А аз място не мога да си намеря навсякъде...
Чудя се какво да сторя със сърцето си, да остане скрито?
Как не ме усети в дъжда на мечтите ми,
да те галя с моите красиви алени лилии?
Как не почувства на сърцето сълзите ми?
Но защо ли питам - та ти дори не ме помниш навярно...
Мислите ми всеки път чертаят нашите красиви моменти,
спират дъхът ми всеки път.
И вместо да спре да ми тежи, искам да те зърна дори за секунди...
Тогава в мен няма нищо друго освен студ...
Снощи тe видях с нея, излязъл в прекрасната юнска нощ.
Валеше ситен топъл дъжд и тя беше щаслива в твоите прегръдки.
Гледах я, гледах теб... в гръдта ми забиваше се нож...
а ти мен никога не си прегръщал така...
Пращам ти тази вечер своя дъжд от кървави алени лилии,
подарявам ти го, за да му се насладиш.
Това е моят последен подарък за теб...
Обичам те, дано някой ден да ми го простиш...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Александра Матеева Все права защищены
