Стъпвам по мократа пръст и търся своя каменен кръст.
Без име, без лице, мим без ръце.
Какво да споделя за мен,
мога да се усмихвам, дори да се смея,
но да се радвам вече не умея.
Мога болката на другите да спра,

да се опитам да ги разбера,
но раната в моето сърце нивга не ще закърпя.
Това съм аз, призрак без покой,
зов на звяр в заглъхнал вой.
Нощта е моят дом,

тъмнината дарява ме с подслон.
Аз идвам с ледения дъх на есента,
за вечната война с демона в моята душа.

Кап, кап, кап, плаче сивото небе,
дъждът нежно гали моето лице.
Никой не може да види сълзите в дъжда.
Никой не може да чуе болката в бурята.
Дъждът през мен минава
и удавя всичко в забрава.
Бурята мнимо си премина,
споменът загина,
ала любовта е вечна, непобедима.
Без цел и без посока скитам
и ветровете  питам,
чували ли са те  в безкрайните небеса
някой да нашепва името на  моята Дария.

Уви, бъдещето чак сега се изясни,
но по-черно от мрака то се прояви.
Изглежда живял с една мечта,
но оказа се тя нищо повече от измама зла.
Как да ù кажа, че за нея единствено милея,

и в топлите ù ръце копнея да изтлея.

Щом последни лъчи позлатят морските вълни,
сякаш отново докосвам  медните ù коси

и жадувам тя да е до мен

в смъртта на изминалия ден.
Но съдбата играе си с моята измъчена душа,
друг желае тя , други прегръдки търси в нощта.
Тя изгуби някого скъп, аз изгубих своя път.
Не мога да кажа нищо за това,
навярно обичаше го тя,
ала знам, коварно нещо е любовта.
Та равносметката сега,

останаха  само две празни сърца.

Страх вледени мойте устни,
как да ù кажа, че аз съм този, който за нея милее,
когато тя все още по другиго  тлее.
Знам  само едно - и тя като мен веднъж обича и веднъж се врича.
Затова в  пепелта изгасна последната искра
и мракът отрови моята душа, без сили чакаща смъртта.

Нека душата ми да стене  и сълзите ме горят,
нека любовта и омразата в мен да се съживят.
Живот без истина, живот на авто-пилот
те превръща в нищо повече от стоманен робот.

Когато всеки лъч, всеки вопъл за живот в душата ти изстиват,
когато силите ти не стигат,
когато разбираш, че си живял с лъжливи мечти и измамен блян,
тогава разбираш, винаги си бил съвсем сам.
Няма път, няма цел,

сърцето ти завинаги обвито е в бодлива тел.
Щом толкова празен е светът,

щом живял съм в лъжа,

какъв е смисълът да продължа сега,
може би всичко е просто една шега,

в зловещата игра на моята съдба.
Но не ще победи тя  в таз игра,

защото близко е смъртта,
всеки ден, всеки миг, тя по-близко е до мен,
сега безмълвен и безлик, както забравен призрачен вик,
аз чакам своя час, когато ще се разделя със вас.
Сбогом е прощалната ми дума и нека никой не тъгува,
просто ей така от етика и морални правила.
И ако все пак в теб има някой спомен, неволно отронен,
спомни си ти за мен  в някой  самотен ден,
и знай, че имаше едно момче, което искаше да ти даде цялото си сърце.

Последен акорд зазвуча
от  тъжна песен една.
Плаче старата цигулка,
угасна свещта, задушена в дима,
дори отиде си последна светулка.
Умря всяко желание,  всяка мечта,
остана само молитва една
по-скоро да ме застигне смъртта.
Нека не усещам любовта,
нека забравя що е тъга,
искам единствено да заспя в черната пръст
под сянката на своя каменен кръст.