Лежа съвсем сама, от транс скована
или може би от страх съм обладана.
Усещам някой дявол в мен се е вселил,
а ангелът уплашен се е свил.
В тавана мрачно съм се взряла,
ще ми се да бях умряла...
Вече твърде късно е за спомени отминали да плача,
сърцето през бодлите на скръбта да влача!
ЗАЩО тогава тихо в сълзи се давя!?
ЗАЩО душата ми с покой не ме дарява?
ЗАЩО нищо щастие не ми доставя?
ЗАЩО без теб не знам какво да правя!?
Сама ли демона в душата си поканих?
Нарочно ли сърцето си от болката не жалих?
С него друг така не искам да обикна.
Да можех само от любовта вовеки да отвикна...
Но уви, на теб съм аз отдадена,
макар да ме остави и чувствам се предадена.
Да обичам, от това не бих могла да се лиша
и колко още в любовта си имам да греша...