Последният,говорещ със Земята
Във нощ,
заслушан в тишината,-
В онази градска тишина,
която е различна от всяка друга,
която все още ми дава някой лев,
която ме обича като майка...
Заговорих се със проснатия просяк,
до онази обвита в найлон
вестникарска будка на спирката
на автобус номер двеста и четири,
Когото чаках...
Този тип прилича на луд,
Иска ми цигари и не спира,
Не спира,
И говори,
и говори.
Не спира,
И казва:
- Под това опулено небе
трябва да изживея нощите на света!
А това, приятел, това не е честно!
Боклуците на целият свят,
те са струпани тук, около и във всичко мое...
Не разбираш ли,
че всяка твоя крачка,
всяка твоя дума и всяка твоя псувня,
отеква в сърцето ми и ме кара да плача?!
Не разбираш ли, -
Аз съм последния чувстващ Земята,
Последният говорещ със Нея...
Аз съм последният,
който се прави на слепец,
за да не ослепее наистина!
Който чака дълго, протегнал ръка,
под парещият дъжд, на светофара,
окалян от такситата,
И техните шофьори...
Не разбираш ли, че страдам
за тази проклета земя,
на която сме родени и аз
и ти ,
и всички Тези,
които те пръскат в лицето със кал,
Които те пръскат в лицето със спрей,
Които се пръскат от безочие,
Които не виждат нищо...
Не разбираш ли?!
Всяка война ме събаря
на прашния асфалт!
Лежа сред плъховете и хлебарките ...
Не разбираш ли ,че
Всяко убито дете
крещи чрез мен
и ме кара да искам от хората...
Не разбираш ли?!
Аз съм онзи самотник...
Но преди това,
дай ми цигара.
- Нямам повече – показвам кутията.
- Тогава просто изчезвай, копеле!
Тръгвам във сляпата, градска нощ,
заобиколен от всички онези реклами,
неони и тишина...
Вървя през градската тишина,
която е различна от всяка друга,
която все още ми дава някой лев,
която ме обича като майка...
Мисля си за просяка,
на когото дадох много цигари,
но го оставих без нито една...
заслушан в тишината,-
В онази градска тишина,
която е различна от всяка друга,
която все още ми дава някой лев,
която ме обича като майка...
Заговорих се със проснатия просяк,
до онази обвита в найлон
вестникарска будка на спирката
на автобус номер двеста и четири,
Когото чаках...
Този тип прилича на луд,
Иска ми цигари и не спира,
Не спира,
И говори,
и говори.
Не спира,
И казва:
- Под това опулено небе
трябва да изживея нощите на света!
А това, приятел, това не е честно!
Боклуците на целият свят,
те са струпани тук, около и във всичко мое...
Не разбираш ли,
че всяка твоя крачка,
всяка твоя дума и всяка твоя псувня,
отеква в сърцето ми и ме кара да плача?!
Не разбираш ли, -
Аз съм последния чувстващ Земята,
Последният говорещ със Нея...
Аз съм последният,
който се прави на слепец,
за да не ослепее наистина!
Който чака дълго, протегнал ръка,
под парещият дъжд, на светофара,
окалян от такситата,
И техните шофьори...
Не разбираш ли, че страдам
за тази проклета земя,
на която сме родени и аз
и ти ,
и всички Тези,
които те пръскат в лицето със кал,
Които те пръскат в лицето със спрей,
Които се пръскат от безочие,
Които не виждат нищо...
Не разбираш ли?!
Всяка война ме събаря
на прашния асфалт!
Лежа сред плъховете и хлебарките ...
Не разбираш ли ,че
Всяко убито дете
крещи чрез мен
и ме кара да искам от хората...
Не разбираш ли?!
Аз съм онзи самотник...
Но преди това,
дай ми цигара.
- Нямам повече – показвам кутията.
- Тогава просто изчезвай, копеле!
Тръгвам във сляпата, градска нощ,
заобиколен от всички онези реклами,
неони и тишина...
Вървя през градската тишина,
която е различна от всяка друга,
която все още ми дава някой лев,
която ме обича като майка...
Мисля си за просяка,
на когото дадох много цигари,
но го оставих без нито една...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
