Последният огън...
ПОСЛЕДНИЯТ ОГЪН
(Откъс от поема)
На един голям творец
Напразно ни плашат,
че бързо изгарял животът ни кратък.
Това ли е страшното чудо?
Че ние със тебе отдавна във него горим.
Но искаме този последен
и толкова малък остатък,
да лумне във пламъци,
но не и във дим.
Щом краят на времето дойде
ще тръгнем със него,
захвърлили своите земни,
ненужни ни вече,
завинаги спрели часовници.
Тогава ще влезем във другото –
безкрайното време
и никога никой частица от него
не ще ни отнеме.
Какъв ли ще бъде финалът?
На мен ми се иска да стане така:
Развихря се огън. Без пушек.
Високо танцуват игривите пламъци
и даже безсмъртният вятър
замръзва в захлас като сфинкс.
Искрите описват прекрасни дъги,
които отнасят последният блясък
във гаснещи вече очи
на двама корави мъже.
А погледът...
До края остава си буден.
Макар и премрежен,
ще види, че всичко
е толкова... толкова...
прощално красиво.
Дори гръмовержецът Зевс
забравя за свойте светкавици
загледан във пурпура чуден.
Когато угасне последният въглен,
и нашият взор се стопи
в простора безбрежен,
небето - от синьо и ведро,
ще стане куршумено сиво.
С крилата, които създаваше ти,
ще литнат към него и наште души -
нали те... оттам са дошли.
И нека тогава ни съдят...
и нека тогава решават,
какви и... защо сме били.
А може в искрата последна
на нашия огън,
да видим
и НЕЯ...
МЕЧТАТА НА ВСИЧКИ МЕЧТИ?!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Запрянов Всички права запазени
