Последно

14.09.2018 г., 23:35 ч.

Поезия

476 1 2

Попита ме "Кога ще напишеш нещо и за мен".
"Когато ми разбиеш сърцето" - отговорих.
Безброй стихове родиха се след онзи ден.
Писма безкрайни писах, без да има кой да ги отвори.

Толкова имах да ти кажа, но го казах твърде късно,
когато вече глух назад остана моя глас.
Дори най-яростния вик в стена от болка се отблъсна.
Ти беше права, разбира се, но късно проумях.

Сега ти пиша, вярвай, за последно,
и като за последно ще го изгоря.
Тя истинската обич не изгаряла безследно.
ще пазя въглен скришом в пепелта.

Ще продължавам да те виждам отдалече,
ще продължавам да сънувам в самота,
но вече никога не ще понеча
да те лиша от бъдеще, от свобода.

Тази игра на младост тук при мен приключи,
проиграх годините, но не и мъдростта.
Не спира даже и глупакът да се учи
кога е време да заключи сам една врата.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

anabel7 (Албена Димитрова)

2018-09-23T01:14:18+03:00

Всички грешим.По-важното е човек да осъзнае грешката си, да поиска прошка,ако е наранил някого и да се постарае да не я повтаря... А любовта винаги ще прости... Ако наистина е любов!
Хареса ми откровеността и самокритичността на лирическия. Поздрави!
goblenka (Маргарита Ангелова)

2018-09-16T12:29:31+03:00

Един пропуснат шанс... Болезнено осъзнаване... Но, любовта в никакъв случай не е лишение от свобода и бъдеще! Хубава творба!