Познаваш ли безсилието на думите
и силата на мълчанието,
вечността на мрака
и светлинната преходност?

Като вкаменена статуя спря изведнъж животът-
застана на прага на къщата и не посмя да влезе вътре.
Във восъчното призрачно спокойствие на лицето ти
ние виждахме ужас,
а ти безмълвно се усмихваше
и сигурно сънуваше пътеки...
И сигурно на някъде летеше
и искаше да кажеш:"Не плачете-добре съм."
Но никой не чу-
тишината на къщата
ни запуши ушите с ръцете си-
бледи от безсъние,
тежки от невярване,
треперещи от отмаляване.
Сега ще се прощаваме...
Ще се сбогуваме...
Ще си завържем черни кърпи...
(Така повеляват обичаите,
когато се изпращат мъртвите.)
...
Животът спря пред надгробния камък
и крачка напред не направи.
Не ни забравяй
в новия си дом,
където те изпращаме.
И...прости ми,дядо,
че понякога живяхме
сякаш няма никога да се сбогуваме...
Забравях напоследък да ти дам от топлината на думите.
Забравях,
че в този преходен свят
не бива да се вглеждаме дълго в грешките,
а да сторим онова-
най-човешкото-
да си прощаваме...
А сега ще запомня.

...
Земята тук е най-солена-
от сълзите.
Не никнат тук обещания.
Надежди не покълват.
Само незабравки
с пожелания
за още бъдеще...

Изпратихме те.
Но до гроба само,
а не до отвъдното,
закъдето си тръгнал.
И останахме на границата
между двата свята,
вгледани след теб
и след каруцата,
отдалечаваща се бавно
към реката,
преливаща от топли спомени.



На дядо ми