Когато си тръгвам, съм бяла нагъната страница
и есенни сънища тихо се гушат във стъпките.
Душата ми тръгва бездомна от всички пристанища
и колко са сладки на дивия въздух пак глътките!
Аз мъжки очи ще оставя отново замислени,
зад някой завой щом прекрача в спокойна увереност.
Когато си тръгвам, съм своето лунно момиче
с в мозайка от белези дръзко покрити колéне.
Когато си тръгвам, съм късна заглъхваща улица,
вечерна поема на влюбени сини морета.
Съблякла най-тесните дрехи от нежни преструвки,
далече ме тегли с билет за безкрая сърцето ми.