Ти стих си, стон отминал, разбиваща вълнá от истини отнесена от топъл полъх.

Олекотяващо бяло сияние ме устремява скоростно и политам.

Посвещавам ти най-свидното - сълзите си, за малко хора днес се плаче,
а без сълзите из живота вълненията ни пресъхват и нагарчат.
И всяка капка стекла се до устните е стичане след наше сливане,
превръщам я красиво в любим рефрен, загръщам я за да се чувства сигурна .
Без теб тъгувам и изгарям егото. Ранимо е, завихрено, намерено уплашено и крехко. Красиво го превръщам в песен, за да се разтвори из душата ми.
Разгарям въглени от страст, разстилам ги по тялото и нажежавам всяко окончание.

Докосването в думите ни открива в мен нов свят и призовава за превземане.
Слънчево до разпукване става сърцето ми цялото, милвам те с кратички срички,
с нашите кодове те прегръщам, сливам се в истини и ги наричам,
всеки път влюбвам се, рея се в спомени.