ПОСВЕТЕНО
/моля ви , не поставяйте оценки/
В памет на татко
Колко много години са минали, вече без теб,
сякаш вчера бе. Не можах да те оплача тогава,
нито после... Спомена за теб душата ми пари,
като жарава гори. Не гасне и все се разпалва.
Двадесет и шест години от както те няма.
А все се ослушвам да чуя гласът ти.
Понякога идваш в съня ми.Аз вече съм голяма,
а все така се надяват, да те видят очите ми.
Плача сега, след всичките тези години без теб.
Беше мой стълб и опора, нали бях твоята любимка,
все ме глезеше. Надвесена над онзи ковчег,
не исках да знам, че си отиваш и ни напускаш...
Беше октомври, черен и мрачен. Не плаках тогава,
не исках да се сбогувам. Дълги нощи не спях...
все те чаках, а да хапна ме молеше мама, после
чух някой да казва: - Ще го последва навярно...
Но не умрях... и не плаках. Днес се ронят сълзите,
днес се сбогуват сълзите ми, татко, със теб!
Няма да дойдеш, никога няма да те видят очите ми,
но ще останеш в сърцето ми до онзи мой ден...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
