Повей

Топъл  и неканен, носталгичен повей,

отмята тънките треви и носи стъпки,

затихващи, но тропащи с ритъма,

напиращ зад едни гърди.

Птица над главата ми лети и въздуха раздвижва,

каца сред разпъпилите пъпки

и друга птица оттук летеше и откри –

разцъфнали са клонки, заухали са цветя.

Лек ветрец плясък на крила донесе

и може би пейзажа промени,

отлетя от сърцето на гората птица,

не видях я, но виждал съм преди.

Люлеещи крила блясък във очите

на премяна от искряща перушина,

рикошет от слънчеви лъчи.

Ти отиваш,

а перце от от тебе тук остана.

Вятърът го носи и сега –

топъл и безкрайно нежен,

носи хиляди неща.

И навлиза вътре като мелодия,

връща отминалите повеи,

времето забавя.

Неразгадани чувства,

потънали на дъното,

бликат -

тайната на детската душа.