Право на ползване за вечни времена
(по Закона за местните данъци и такси)
Нагазиха бъбриво през вълмóто на гробовете брадясали,
препъвайки се в плочи с кратки имена и простички фамилии.
Чернееха прегърбени жениците като мъниста, разпилени сред мъглата.
Подпрян на своята лопата, встрани почтително димеше с фас и потни длани циганинът.
Говореха си за покойника, докато прииждаха роднини –
децата, внуците и двамата далечни братовчеди, понесли старо одеяло.
Земята слушаше разсеяно, разчекнала уста в очакване на сигурния залък –
поредното изпружено, преджобено от старостта и твърдо като жезъл тяло.
Постлаха одеялото в тревата братовчедите, а циганинът хвърли фаса си,
прекръсти се и скочи право в гърлото на старото семейно жилище,
където трите евтини ковчега отдавна бяха само пръст и някакъв жълтакъв хаос,
но трябваше да се посместят някак мъртвите и да посрещнат новия роднина.
И заизважда циганининът пред отворената рана на очите
това, което бе предъвквала земята; това, което от телата бе останало.
А синовете стискаха жените за ръцете и се опитваха да не поглеждат
обувките на татко си… и другото, което се търкулна в одеялото.
Мъглата се препъна във гробовете и зимата отстъпи към високото.
Обувките запазени прежали циганинът. Виновно отстрани пристъпваше от крак на крак забравата
и литна сврака с топличко мънисто в човката. И беше кратко опелото.
На дъното при своя мъж се кротна примирено бабата.
Извика нещо приглушено откъм изхода – жена ли, вятър ли…
Пазачът сложи катинара, пусна кучето, отвърза тишината.
Потекоха деца и внуци към животеца обратно – утрешните жители
на общия парцел, закупен от далечния прадядо
за вечни времена
от общината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Сивов Всички права запазени
