9.10.2018 г., 21:31 ч.  

Право на ползване за вечни времена 

  Поезия » Пейзажна, Философска
840 3 5

(по Закона за местните данъци и такси)

 

Нагазиха бъбриво през вълмóто на гробовете брадясали,

препъвайки се в плочи с кратки имена и простички фамилии.

Чернееха прегърбени жениците като мъниста, разпилени сред мъглата.

Подпрян на своята лопата, встрани почтително димеше с фас и потни длани циганинът.

 

Говореха си за покойника, докато прииждаха роднини –

децата, внуците и двамата далечни братовчеди, понесли старо одеяло.

Земята слушаше разсеяно, разчекнала уста в очакване на сигурния залък –

поредното изпружено, преджобено от старостта и твърдо като жезъл тяло.

 

Постлаха одеялото в тревата братовчедите, а циганинът хвърли фаса си,

прекръсти се и скочи право в гърлото на старото семейно жилище,

където трите евтини ковчега отдавна бяха само пръст и някакъв жълтакъв хаос,

но трябваше да се посместят някак мъртвите и да посрещнат новия роднина.

 

И заизважда циганининът пред отворената рана на очите

това, което бе предъвквала земята; това, което от телата бе останало.

А синовете стискаха жените за ръцете и се опитваха да не поглеждат

обувките на татко си… и другото, което се търкулна в одеялото.

 

Мъглата се препъна във гробовете и зимата отстъпи към високото.

Обувките запазени прежали циганинът. Виновно отстрани пристъпваше от крак на крак забравата

и литна сврака с топличко мънисто в човката. И беше кратко опелото.

На дъното при своя мъж се кротна примирено бабата.

 

Извика нещо приглушено откъм изхода – жена ли, вятър ли…

Пазачът сложи катинара, пусна кучето, отвърза тишината.

Потекоха деца и внуци към животеца обратно – утрешните жители

на общия парцел, закупен от далечния прадядо

за вечни времена

от общината.

© Пламен Сивов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пак се върнах се да коментирам, защото при предните прочити не намерих достойни думи...
    И сега отново намам...
    С Валя Йотова...
  • Занемях!
  • "Чернееха прегърбени жениците като мъниста, разпилени сред мъглата.
    .......
    Мъглата се препъна във гробовете и зимата отстъпи към високото.

    Обувките запазени прежали циганинът. Виновно отстрани пристъпваше от крак на крак забравата
    и литна сврака с топличко мънисто в човката. И беше кратко опелото.
    На дъното при своя мъж се кротна примирено бабата.


    Извика нещо приглушено откъм изхода – жена ли, вятър ли…
    Пазачът сложи катинара, пусна кучето, отвърза тишината."

    Много харесвам този изказ - образно наситен, правдив, носещ някаква красота, независимо от темата на произведението и изключително въздействащ.
    Почитания за това!
  • Това трябва да се чете бавно и задълбочено.
  • Ужасяваща истина.
Предложения
: ??:??