Сърцето му е празна стая, без прозорци,
без врата. Ти в него няма как да влезеш,
мила. Той обречен е на самота. Слънчев
лъч отдавна не прониква. Сляп сега е за
света. Не знае вече и една молитва,
камо ли какво е любовта. Сезон основен,
там е зима. Стените даже нямат цвят.
Човешкото във себе си загърбил,
с душа обречена на глад.
Ти тръгни си, мила. Сили не хаби. Тук дори
магия няма да успее, любовта да възроди.
„Стените аз тогава ще избия, за прозорци,
за врата. Стаята за светлината ще открия.
Очите си ще му даря. Молитви всеки ден
ще му изричам. Ще му покаже пак какво е
любовта. Всичките сезони ще му върна.
Стените ще направя по-цветни от дъга.
Душата ще нахраня. Човешкото във него
пак ще възродя. Но без борба, и крачка няма
да отстъпя, веднъж решила, че това е любовта.”
© Виолета Всички права запазени
Хубав ден ти желая.