Празните химери...
Да вярвам, да бъда на мечти неземни робът.
Тревога, очакване на щастие да влача чак до гроба.
Омразата към празната химера...
До какво ме отведе, какво ми намери?
Но кога ще изгрее и моята усмихната луна?
Онази, сивкава и достижима?
Само тя бе към мен добра,
макар и мълчалива в ледената, празна зима.
Погледнех ли я, тя бе там, само тя не си отиде
от свят на копняна розова мъгла.
Там останах си и аз, къде да ида?
Покрита с на мъртвите надежди димяща кървава роса...
Рана след рана и чук във сърцето,
нищо си нямам, дори то ми бе взето.
Не тупти веч ни живот, ни любов във гърдите.
За мрак нечовешки останаха ми единствено и само очите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Хрис Всички права запазени
