Празните химери...
932
0
1
Да вярвам, да бъда на мечти неземни робът.
Тревога, очакване на щастие да влача чак до гроба.
Омразата към празната химера...
До какво ме отведе, какво ми намери?
Но кога ще изгрее и моята усмихната луна?
Онази, сивкава и достижима?
Само тя бе към мен добра,
макар и мълчалива в ледената, празна зима.
Погледнех ли я, тя бе там, само тя не си отиде
от свят на копняна розова мъгла.
Там останах си и аз, къде да ида?
Покрита с на мъртвите надежди димяща кървава роса...
Рана след рана и чук във сърцето,
нищо си нямам, дори то ми бе взето.
Не тупти веч ни живот, ни любов във гърдите.
За мрак нечовешки останаха ми единствено и само очите.
© Хрис All rights reserved.
