Оковани в безумна реалност избягахме,
остъргахме всички излъскани думи,
от ръцете ни толкова време изрони се,
как повярвахме в скъсани струни?
Живи дойдохме и живи се махаме,
стига препъване в писани камъни!
Толкова дълго препарирани бяхме,
как не усетихме зов от душите ни?
Сега по паважа се стичат усмивките,
вече крачка напред, не потъване.
Да поседнем за миг под звъна на липите,
да не стъпваме там, където целувахме...