Омръзна ми да пиша мисли, неизказани.

Пътеки в тъмното да правя 

сред глухи храсти в непроходните гори. 

Нозете ми, издрани от бодлите им, 

кървят оставяйки след себе си 

пак светещи следи. 

Омръзна ми, да ме разбират грешно. 

Реших, че ще е по-добре да замълча.

Нали на всички им се струва смешно, 

когато видят себе си във другият "просяк"?

Малцина имат смелост да се разпознаят 

във отражението си,

което виждат отстрани.

А другите, все хулят и ругаят, 

уж хората, а всъщност

мразят собствените нищети. 

Така се изморих да им показвам пътя, 

а те все слепи си вървят. 

Увещавайки, че виждат и с "гърба" си, 

най - важното не виждат, не ценят... 

Отказвам се и спирам да говоря. 

Не ми остана сила да вървя. 

Ще седна тук под дъбовата сянка, 

да си почина, преди да падне пак нощта. 

Че утрото ще дойде гръмогласно, 

след тайнствената буреносна нощ. 

И сили ще ми трябват да се боря

(не че искам), но на мен се пада 

тази чест: да "изгоря". 

Бих искала да бъда като всички :

да вярвам само на лъжи. 

Лъжи, които егото създава 

и скрива истината, за да не боли. 

Опитах се да преговарям със съдбата, 

да прати тази "привилегия" на друг. 

Но тя не иска и да чуе, че роптая, 

подаръкът ще е за мен, на пук.