19.12.2007 г., 14:00

Преди 18

Поезия » Философска

1.4K 0 9

Сякаш есен е в душата ми
                     и две сълзи започнаха да падат
вместо от дърветата листата...
                     Кафявомътни, кървавочервени
покриват мъката, а не земята...

А миглите ми също клони
са голи, без сълзи по тях...
Изсъхнаха! Спиралата се рони
и скри руменината ми със прах.

Изтрих червилото с ръката ледена,
заключила усмивката, загубила ключа!
Не знаеше... Тъгата ми е временна,
а щастието? По-неясно от мъгла...

Дойдоха ми на гости гарвани
                                        и всеки
къс идентичност в човката си грабна
                                       и литнаха...
                          Тъй силни са крилете!!!
Към пропаст щом ме носят, за да падна...

Не чакам вече нищо от живота...
Какво да търся?! Всичко ме отмина!!!
Аз кораб съм - насред море без котва...
Плаващ в осемнай'стата година!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

Коментари

бармах (Леонид Стоянов)

Аплодисменти от мен!

2007-12-20T01:28:13+02:00
venus (Вечерница или Зорница)

Рано ти е да потъваш Пишеш много силно, дръж се!

2007-12-19T23:03:22+02:00
mariniki (Магдалена Костадинова)

Прекрасен стих!
с обич за теб.

2007-12-19T18:30:36+02:00
Katriona (Кети Рашева)

Невероятно! Поздравявам те, аплодирам те!

2007-12-19T17:54:25+02:00
Lusi12345 (Людмила Зарева)

Много силен стих,Николина.Потръпнах докато го четох.Браво!

2007-12-19T16:04:21+02:00