Преди 18
и две сълзи започнаха да падат
вместо от дърветата листата...
Кафявомътни, кървавочервени
покриват мъката, а не земята...
А миглите ми също клони
са голи, без сълзи по тях...
Изсъхнаха! Спиралата се рони
и скри руменината ми със прах.
Изтрих червилото с ръката ледена,
заключила усмивката, загубила ключа!
Не знаеше... Тъгата ми е временна,
а щастието? По-неясно от мъгла...
Дойдоха ми на гости гарвани
и всеки
къс идентичност в човката си грабна
и литнаха...
Тъй силни са крилете!!!
Към пропаст щом ме носят, за да падна...
Не чакам вече нищо от живота...
Какво да търся?! Всичко ме отмина!!!
Аз кораб съм - насред море без котва...
Плаващ в осемнай'стата година!
© Николина All rights reserved.
Пишеш много силно, дръж се!