Преди да се скъса конецът
По кройка присъща, семпло съшита е
на живота ми длъжката дреха.
Без маншети и джобчета скрити,
без надиплени, фини плисета.
Остър ръб върху няколко кръпки;
високо, де бие сърцето.
Там е, откак неотстъпно заглаждах
непокорните, черни парчета.
В избелялото черно ръбът си остана;
пресича и новата плетка.
Линия права, сякаш втъкана
в душата на моята дрешка.
Ръб на кърпено?! – ахва гнусливо Естета.
Той дири с очи съвършеното.
Друг, замижал, промърморва: Дефект е
в услужливо менящи се ценности.
Проста роба. За принц непригодна,
но я нося с ревниво достойнство.
Възширочка е, лека, удобна,
облякла ме с ведрост, спокойствие.
Тази дреха и теб би загърнала;
място в нея за всекиго има.
Блага сянка над цвете посърнало,
дом за пътник, замръкнал сред зима.
* * *
Бод подир бод - топи се конецът,
лѝце и опако свързващ неравно.
Сетне... внезапно се къса, подлецът.
Простете, че вметнах тук тази баналност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
