Преди да се скъса конецът
По кройка присъща, семпло съшита е
на живота ми длъжката дреха.
Без маншети и джобчета скрити,
без надиплени, фини плисета.
Остър ръб върху няколко кръпки;
високо, де бие сърцето.
Там е, откак неотстъпно заглаждах
непокорните, черни парчета.
В избелялото черно ръбът си остана;
пресича и новата плетка.
Линия права, сякаш втъкана
в душата на моята дрешка.
Ръб на кърпено?! – ахва гнусливо Естета.
Той дири с очи съвършеното.
Друг, замижал, промърморва: Дефект е
в услужливо менящи се ценности.
Проста роба. За принц непригодна,
но я нося с ревниво достойнство.
Възширочка е, лека, удобна,
облякла ме с ведрост, спокойствие.
Тази дреха и теб би загърнала;
място в нея за всекиго има.
Блага сянка над цвете посърнало,
дом за пътник, замръкнал сред зима.
* * *
Бод подир бод - топи се конецът,
лѝце и опако свързващ неравно.
Сетне... внезапно се къса, подлецът.
Простете, че вметнах тук тази баналност.
© Людмил Нешев All rights reserved.
