Преди, кога на пейката стояхме
и прегърнати звездите брояхме,
свързваше ни висша сила, сила,
сърцата покорила.
Тогава бяхме двама различни,
различни, до болка нелогични.
И някак нощта танцуваше,
някак весело светеше уличната лампа
и сладки бяха твоите уста.
Сега, пейката и звездите са там,
но нас ни няма, сега... я няма.
И вече сме носталгични,
един към друг почти безразлични,
някак тъжно свети уличната лампа
и само спомен са твоите уста.