Преди, кога на пейката стояхме
и прегърнати звездите брояхме,
свързваше ни висша сила, сила,
сърцата покорила.
Тогава бяхме двама различни,
различни, до болка нелогични.
И някак нощта танцуваше,
някак весело светеше уличната лампа
и сладки бяха твоите уста.
Сега, пейката и звездите са там,
но нас ни няма, сега... я няма.
И вече сме носталгични,
един към друг почти безразлични,
някак тъжно свети уличната лампа
и само спомен са твоите уста.
© Емил All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
