Дни, месеци, години

в бездни зловещи пропадах,

тъмнината, тишината, самотата

държаха ме в плен,

когато ти не беше до мен.

Живеех в зоната на здрача,

единственото, което правех е да плача.

Надеждите, които ти разби

се оказаха коварни лъжи,

с които хладнокръвно ме уби.

Когато от сърцето ми бликаше кръв

аз бях сама

и мислех, че ще умра.

Стисках зъби,

исках това вече да свърши,

проклинах те,

затова, че всичко в мен се прекърши.

Какво ми стори?

Болеше, сякаш изпила съм смъртоносна отрова.

Аз бавно умирах

и в своя край се взирах.

С последни сили

разчупих железни окови,

избягах,

завърнах се в свойте окопи

ранена и сама,

смазана от болка и празнота.

Сега преодолях всичко това,

вече не проронвам нито сълза,

когато си спомням някоя твоя лъжа.

Сега гледам напред,

спомените за теб

погребах в ковчег.

Сега живея своя живот

с друга нова любов.