Прероден съм.

Така и не разбрах какво се случи.
Назад се връщам. Чудя се, защо?
В мен ли беше грешката или неразбран бях.
След всичко сторено оставам сам и в страх.
Потъвайки в забрава, надявам се някой да ме спомене.
Угасват всички лампи, няма вече цветове.
Затворен в сивотата, не виждам нищо друго – няма изход.
Мисля пак за миналото - не мога да го променя – и няма смисъл.
Лягам в леглото празно – очаквам да заспя.
Завивам се със спомените – мили, усещам мирис на цветя.
Къде са другите? Защо съм изоставен?
Когато силен бях – в очите им изглеждах недосегаем.
Сега когато нуждая се от тях, уви, не виждам никой.
Използван се оказах, сега разбирам, раздавах се напразно- изглежда нямало е смисъл.
Усещам отчаянието ме притиска-здраво към стената.
Захвърля ме в ъгъла - с вдигнати ръце - запраща ме в празнотата.
Вътрешният глас повтаря-непрестанно: „Прости си, не се наказвай ти напразно.
Стъпи отново здраво на крака, тръгни отново с гордо вдигната глава“
И в този миг-неземен всичко се избистря.
Юмруците си стискам здраво, зъби стискам – продължавам пак направо.
Унилостта запращам в небитието – място за нея няма в сърцето.
Самосъжалението заклеймявам, изпълвам се с нови сили.
С усмивка тръгвам пак сред вас.
В спомените ви възкръсвам – прероден съм аз.